Коментар

Премълчаваме ли за някои политики на Анкара?

Автор: Зорница Илиева – журналист и анализатор, главен експерт към комисия по „Външна политика, отбрана и сигурност“ в 39-тото и 40-тото НС

Ако има нещо последователно във външната политика на България поне от век, това единствено е полагането на усилия да поддържа нормални съседски отношения с Турция. Като регионална сила с население вече над 83 млн, със своето географско разположение на прага на Европа и Азия, тази страна неизменно е във фокуса на вниманието и на Изток, и на Запад. Даже се води геополитическа битка накъде да се наклонят везните на външната политика и обвързаност на Анкара. Това дава възможност на управляващите турски лидери, които и да са, да маневрират и чрез гъвкаво „обръщане на палачинката” да отстояват неизменната си национална стратегия „Турция над всичко”. В това отношения президентът Ердоган е шампион. Вече 20 години ту подава ръка с „уважаемият президент….” към САЩ, ту нарича Путин „моят уважаван приятел”, а после се оказва, че някъде там, зад завесата, е постигнал или затваряне на очи за поредна операция зад граница,       или е отложил прилагането на сериозни санкции към страната си. Може да си позволи дори изказвания в стил, че без Турция ЕС няма бъдеще. Не му липсва самочувствие, а амбициите му се простират от Близкия изток, до Балканите, от Кавказ до Северна Африка, което често се подчертава в офицалните му изяви вътре и извън Турция.

Предстоящото посещения на Ердоган в Кипър на 20 юли, което е след посещението на външния министър Мевлют Чавушоолу на 1 юли, отново илюстрира, че Анкара няма никакво намерение да се отказва от политика, роля и влияние по отношение Северен Кипър, така наречената Северна турска Кипърска република, непризната от никой, освен от Анкара. От 1974г, когато Турция с военна операция превзе Северен Кипър и плажовете на Фамагуста/Вароша  с онези „едрите  звезди над Фамагуста” останаха затворени за десетилетия, т.н. международна общност не намери начин или не пожела да реши т.н. кипърски въпрос. Въпрос, който днес е пряко свързан със ситуацията в Източното Средиземноморие след откриването около Кипър на огромни количества въглеводороди. Турция не само ще продължи да настоява за „две кипърски държави”, което се изразява в „равностойни собственици на острова”,  за споделяне на въглеводородите, т.е. приходите от тях между гърци и турци, но и ще отвори Фамагуста/Вароша за посетители. Нуждата от туристи за прекрасните плажни ивици в тази част на Кипър ще е от полза за турския туристически бизнес. Всичко това поднесено със „започна една нова ера”, с „прозрачен и легален процес”, който „няма да нарушава резолюциите на СС на ООН”. Въпрос за анализи и оценка от геополитическите играчи, но те винаги са гледали по-мащабно на нещата.

Пример в това отношение е ролята на Анкара в Северна Сирия и фактическата окупация на територии в тази част на  Сирия. Известно е от редица публикации, по-често западни, че ролята на Турция в този регион е пряко свързана с подкрепа на терористичните организации. Изнасят се от години факти за финансова, организационна, военна и всякаква логистична подкрепа за радикални ислямистни групировки  от страна на Турция.

Знае се, че през Истанбул са преминавали хиляди ислямистки бойци от над 100 държави по света, които съответните институции в Анкара са привличали за участие във водената война в Сирия. Казват, че се е осигурявал политически чадър над тези групировки и че дори Турция е била техен говорител при провеждани международни срещи за ситуацията в Сирия като тези в Сочи, Женева или Астана. Ако тези информации са идвали от Дамаск, вниманието към тях явно е било прецизирано до степен да не намира място в медиите. Защото интересите на големите играчи, макар и противоречиви и противоположни, не са включвали усложнения в отношенията с Анкара. Напоследък стана известно, че се намира начин изгонените от редовната сирийска армия на Дамаск  терористи да бъдат събирани и връщани отново в бойни действия. Нищо не е останало от подписаното в Адана през 1986г споразумение за сътрудничество и сигурност между Сирия и Турция. Няма и помен от демонстрираното преди години приятелство между Асад и Ердоган. В даден период Анкара обвини Дамаск, че подкрепя ПКК, после Сирия екстрадира лидера на ПКК Йоджелан и като последица се стигна до споразумението от Адана. Днес сирийските кюрди, подкрепяни от ПКК, обявяват за свой предпочитан приятел САЩ и имат подкрепата на Вашингтон на сирийска територия. Воюват срещу „Ислямска държава” и другите терористични организации, но и не долюбват Дамаск. Запазват обаче свои представителства в Москва и не бързат да късат връзки с Русия. В цялата суматоха след десетилетна война в Сирия се оказва, че Турция е окупирала около 6 хил квадратни км територия в Северна Сирия, поставила е, казват, повече от 600 хил. мини по границата със Сирия, изгонила е местното население от градове като Африн, наричан „кошницата за маслини на Сирия” и е настанила там терористичните групировки. Разбира се след проведените военни операции „Щитът на Ефрат” и „Маслинова клонка”, които геополитическите играчи приеха като свършен факт. Нещо като Кипър през 1974г, но не съвсем. Турция построи изолационна стена по границата със Сирия, дълга  711 км, висока 6 м, което я постави на първо място по издигнати огради в целия свят. Хората от двете страни на границата са били свикнали да ходят на работа при съседите, да си гостуват, но това вече не само е невъзможно, това може да коства живот. Охраната е с тежно въоръжение. В Дамаск казват, че Анкара извършва турцизация в 3 направления: върху хората, върху културата и върху демографията. Става чрез принуда и насилия. Започнало е още през 2013г с назначаването на губернатори, с окупацията на държавни и частни институции в района, поставянето на турското знаме над тях, включително върху частни жилища, откриване на клон на турската  поща ПТТ в окупираните сирийски градове като Жараболс и то в сградите на сирийските пощи. По този начин сирийската поща е присъединена към турската. В училище децата започват учебни занятия с викове в хор „Благодаря Турция, благодаря Ердоган” и то под команда на представители на терористични организации.  Ученическите бележници са сменени още през 2018г, където е поставено турското знаме и не се споменава Сирия като държава. Личните карти на местното население са със специален код, който е свързан с турския ГРАО. Забранено е използването на сирийските лични карти, дори за бърза помощ или постъпване в болница. Табелите на автомобилите са сменени с турски номера. Улици, площади, училища, институции имат нови имена и те съответно са турски. В Сафрин например площад „Площад на правителствената сграда” се казва вече „Ердоган”. През 2019 г е бил осъден на 6 месеца затвор и 5 хиляди турски лири глоба сирийскси лекар, който си позволил критика към президента Ердоган.

В Африн се говори за „османска нация”, което „Индипендънт” отбеляза в своя статия под заглавие „Турцизацията в Африн, Северна Сирия”. Активността на  Дирекцията по религиозни въпроси в Анкара на територията на Сирия, особено в Африн, ескалира и среща неодобрението на местното население. Особено след като закрити заводи се превръщат в религиозни училища за разпространение на радикален ислям. Тази година завършилите в училище в джамия „Омар бин Абул Азаз”  105 ученици в гр. Азаз са получили дипломи в присъствишето на мюфтията на Килис. Светска Сирия явно отдавна е останала в миналото. На 7 февруари е издаден указ за създаване на филиали на турски университети в тази сирийска територия. Така се заличава сирийска идентичност и принадлежност към сиирйската държава. Даже Израел, казват в Дамаск, не успя да наложи израелски лични карти в Голан, но Анкара се справя с успех в Северна Сирия. Друг въпрос е какво може да направи Дамаск самостоятелно, за да върне тези територии към собствената си страна. И каква всъщност е стратегията на Турция. Да присъедини тези територии завинаги към Турция или да ги отстоява, докато постигне компромис за т.н. кюрдски въпрос. Защото кюрдската карта е онзи коз, който геополитическите играчи винаги намират начин да размахат към Анкара, ако Турция прекрачи границата на допустимото и се бърка в играта на големите. Москва и без това е смръщила вежди заради Нагорни Карабах и използването на турските дронове „Байрактар” от войските на Азербайджан. Напоследък Украйна ги използва в ученията на НАТО в Черно море. Едва ли Кремъл се отнася с разбиране към думи на Чавушоолу, че „нашата военна промишленост е интересна” и „ние сме искрени в противоречията си с Русия, открити и ясни сме”. Няма руснак, който да не знае каво ще избере Русия между Анкара и Киев и как ще защити интересите си в тази връзка. Крим е друга тема. А там е повече от ясно, че Русия няма да допусне компромиси, въпреки „уважаемия приятел Путин”.

За нас остава да наблюдаваме внимателно събитията и да следим отстояването на интересите, защото в повечето случаи те ни засягат. Ако можем, разбира се.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Instagram