Българска история

Антибългарска шизофрения определя политиката на македонистите в Скопие

 

 

автор: Димитър В. Аврамовполитолог, автор е на стотици разследвания по вътрешна и международна политика. Народен представител в 42-то Народно събрание. Член на Националния съвет на Военния съюз и официален говорител на съюза.

Някои чужди медии тиражираха наскоро поредната екзотична инициатива, наречена „Отворени Балкани“ или „Малък Шенген“. Зад нея стоят сръбският президент Александър Вучич и премиерите на Албания и Северна Македония – Еди Рама и Зоран Заев. Някои анализтори я определиха като опит на Белград да създаде „Нова Югославия“. Други – като рафинирана подкрепа за македонистите и сърбоманите в Скопие и натиск срещу България да смекчи позициите си спрямо западната ни съседка. Всъщност – добре позната политика за фалшифициране на историята  и геноцид срещу сънародниците ни в наши изконни етнически територии, откъснати от България.

След първото посещение у нас на министър-председателят на Македония Зоран Заев преди няколко години  управляващите в София несръчно се постараха да ни убедят, че в двустранните отношения между София и Скопие настъпва щастлива идилия. Нейно проявление се оказа  безумното „прозрение“  на бившия  ни външен министър Екатерина Захариева, с което тя „призна“измисления от Титовите удбаши и някои сръбски пишман-лингвисти т. нар. македонски език. Подписахме и един спорен двустранен договор за добросъседство, изпратен преди това за одобрение в американското посолство в София. Създадена бе и съвместна комисия, оказала се абсолютно импотентна заради постоянните обструкции и нежеланието на скопските „историчари“ да признаят очевидни, доказани истини. В правителствените коридори у нас малодушно се опитваха да забравят, или просто не знаят, че между протоколните  прегръдки и реалностите стои цяла бездна от дълго напластявани  проблеми – плод на вихрещата се с десетилетия  антибългарска параноя край Вардара.

Преди време тя  изби в  поредното издевателство срещу историческата ни памет. Някакъв лумпенизиран журналист  от Скопие /Миленко Неделковски/ и шайката около него разбиха паметната плоча на връх Каймакчалан. Това е мястото, където през  септември 1916 г. българските  воини  в продължение на 18 денонощия отбиват 60 атаки на превъзхождащия ги по численост противник, засипвани от несекващ артилерийски  апокалипсис. Загиват 1876 войници, 51 офицери, над 6 000 са ранени. Подвигът им напомня славната Дойранска епопея, известна като Втората Шипка.

Антибългарската истерия в Македония не пощади гробовете и на други наши воини, загинали на нейна територия.Преди няколко години от двора на църквата „Успение Ботородично“ в Ново село /района на Щип/ бяха изкопани тленните останки на 14 офицери, паднали в битката при Криволак – Първата световна война. Сред тях са и костите на големия поборник  за обединение на Отечеството Христо Чернопеев. В бившата югославска република има 471 български военни гробища, където са погребани 18 000 човека. Най-голямото е до село Фукла, където вандали с благословията на управляващите натрошиха надгробните паметници на 240 герои.

Официалната реакция на Македонското външно министерство спрямо вандалщината на Каймакчалан бе напълно в стила на Скопските ултрашовинисти. Тиражираха една йезуитска до наглост декларация, че плочата била поставена незаконно и трябвало да се спазват „международно приетите правни процедури при изграждането на подобни паметници“.

Край Вардара подготвиха и друга провокация срещу нашата страна. След като тиражираха филмовия фалшификат„Трето полувреме“,  изфабрикуваха още една кинолента, озаглавена „Освобождението на Скопие“/разбирайте освобождение от българите/. Филмът третира събития от времето на Втората световна война, когато наши военни части влизат в македонската столица, посрещнати възторжено от населението с цветя, с хляб и сол. Разбира се, тези исторически кадри ги няма в недоносеното им отроче – „бугарите са жестоки и свирепи“и подлагали  местните хора на всевъзможни репресии, според идиотският сценарий и развихрената фантазия на авторите му. По-симпатичен за тях се оказва образът на  есесовски немски офицер, който от скука… изнасилил една македонка.

Изпаднали в неизлечима клептомания спрямо  историята ни,  набедените историчари в Скопие подготвиха и друг филм – за „македонския“ цар Самуил. Според инфантилните басни на създателите му  той разгромил първо българското царство, после  обявил, че ще се разправи и с „гръцкото“. Следва „откритието“,че византийският император Василий ослепил  войниците му , защото бил…гей. Естествено  в лентата не ни казват, защо прозвището на Василий е „Българоубиец“, а не „Македоноубиец“…  Както можеше да се очаква, властите в София запазиха срамно мълчание, без да реагират по съответния начин на тези провокаци и на дългогодишната  целенасочена политика за заличаване на всичко българско в региона.

Управляващите през последните десетилетия в Македония политически шизофреници с мегаломански претенции, сърбомани и наследници на Титовата зловеща тайна полиция УДБА  страдат от неизлечими антибългарски рефлекси, култивирани твърде отдавна. Агресивният македонизъм /въпреки неговото неумело маскиране зад фрази като добросъседство/ се превърна в официална доктрина на Скопие, улеснена и от беззъбата, импотентна, национално безотговорна, а не рядко и безгръбначна политика на всички правителства в София след 89-та година без изключение. Новите удбаши в Скопие останаха верни на познатата още от началото на миналия век, мракобесна линия за дебългаризиране на Македония, превърнала се в класически геноцид . В основата му стои и намесата на  външни сили – заради техните геополитически  игри през десетилетията  сега България граничи отвсякъде със свои изконни етнически територии, а Македония и до днес си остава  голямата болка на разпокъсаното ни Отечество.

Корените на геноцида срещу  сънародниците ни отиват твърде далеч – в злощастния за нас Берлински конгрес от 1878 г. По-късно, по време на Балканската война от 1912 г., той се превръща в последователно прилагана стратегия, илюстрирана от един знаменателен епизод  при окупирането на Вардарско от сръбската армия. По същото време там пристига крал Александър Караджорджевич, посрещнат  от множество хора на известния каменен мост в Скопие, сред тях и деца. Коронованата  особа се спира пред 7-годишната Васка Зойчева и пита: „Па ща си ти?“/Каква си ти/. Отговорът е: „Бугарка съм“, след което пред смаяните очи на присъстващите,  с нескрита шовинистична злоба,  кралят  удря шамар на детето… Възмездието го настига по-късно – през 1934 г. е разстрелян в Марсилия от роденият във Велинград  Величко Керин, активист на ВМРО,  известен с псевдонима Владо Черноземски…

Първата задача на сръбските окупатори във Вардарско е да забранят кръщаването на новородени с български имена, да унищожат всички книги на български език, който е изхвърлен и при  богослуженията в църквите. Репресиите не стихват години наред. През 1927 г. сатрапът  Велимир Прелич, областен прокурор в Скопие, подлага дейците на Македонската младежка тайна революционна организация на средновековни  изтезания, някои са заровени живи, само защото имат българско самосъзнание. Една година по-късно Прелич е застрелян  на същия каменен мост  от Мара Бунева, чиято паметна плоча край река Вардар  неведнъж е обругавана и разбивана. А през 2008  г., ден преди поклонението пред паметника, по улиците на Скопие се появиха и красноречиви надписи: „Смърт на бугарите!“…

Към дебългаризацията на Македония през тридесетте години на миналия век се включва и командваният от  Сталин  Комунистически интернационал. Секретарят  му Ото Куусинен подготвя един фамозен доклад, в който пише, че слабостта на секциите в интернационала била „недооценката по националния въпрос“ и партиите  е нужно да изработят по него нова програма. По късно двама полуграмотни поляци подготвят резолюция на Коминтерна, в която развиват идиотската теза, че „империалистическите държави“/ сред тях поставят и България/ прикривали „националното подтисничество“. И за да се предотвратят нови войни на Балканите, трябвало да се създаде „македонска нация“…

Това отприщва нова вълна от дивашки репресии  срещу всички, които не желаят да се откажат от българския си родов корен. Жертвите са десетки хиляди… Уви, тази безродна коминтерновска политика се провежда по-късно и от  овластени персони в София. Нейна срамна илюстрация са документите, които при пристигането си в САЩ  подписва комунистическият  функционер Георги Пирински / баща/.  В тях той се определя като  националност    „югославянин“   от раса „македонска“. Оригиналите на тези документи се намират във Федералното бюро за разследване /ФБР/ , копие от тях имам в личния си архив…

Още преди да заглъхнат сраженията през Втората световна война , на 26 декември 1944 г. Йосип Броз Тито и агентите на УДБА  организират т.н. Кървава коледа – в подземията на бившите казарми на Скопското кале са избити над 1000 войници и офицери, участвали в българската армия срещу хитлеристите. Поводът бил отказът им да се включат в сръбската армия и тяхното желание да тръгнат към Солун, за да освободят нашите сънародници  в Егейска Македония.На следващата година е организирано друго  масово клане на българи във Вардарско – известно като Втората кървава Коледа. Списъците на жертвите са изготвени под контрола на небезизвестният главорез и родоотстъпник Лазар Колишевски, чиято истинска фамилия е Колишев. По това време той се издига до най –високи постове в Югославия и в тогавашната Народна република Македония. На връх големия християнски празник са избити 1 200 българи, през следващите седмици цифрата нараства с още 23 000. Градовете и селата потъват в кръв, ликвидират цели семейства без разлика на пол и възраст. Телата на загиналите са хвърлени в Преспанското и Охридското езеро и по склоновете на Галичица при с. Тешево. Над 150 хиляди наши сънародници години наред са преследвани ликвидирани,  подложени на ужасяващи инквизиции в специално създадени за тях концентрационни лагери като Идризово и Голи Оток – само заради отказът  им да се отрекът  от българското си самосъзнание.

Геноцидът се разраства когато Колишевски става министър – председател на НРМ след изборите във Вардарско през 1945 г. Основната му задача   е „да води решителна борба с всички сепаратистки сили, които не признават самобитността на македонския народ, с всички агенти на великобългарския шовинизъм“. Границите с България се затварят, телефонните връзки са прекъснати, сръбски колонисти са настанени като санитарен кордон между Югославия и нашата страна, за да блокират каквито и да било контакти между сънародниците ни от двете страни на границата. Нова вълна от убийства разтърсва Скопие, Щип, Струмица,Прилеп, Гевгели, Куманово. Специални съдилища, нещо като средновековната инквизиция, работят на пълни обороти и затворите се пълнят с десетки хиляди българи, отказали да се нарекът „македонци“. Репресиите ескалират във всички посоки. Първоначално българската азбука и дори думите се заменят със сръбски. После, под контрола на Белград и Удбата, на тяхно място идват  измислените  от послушни сърбомани-лингвисти „македонска азбука и език“. Всички български надписи са заличени, унищожават се паметници, налагат се нови фамилни имена. През 1946 г. е приет и т. нар. Закон за националната македонска чест, по силата на който всеки, дръзнал да се обяви за българин, отива в затвора за три години.

Същата трагична участ имат и българите от Егейска Македония, преселили се във Войводина. След отказът им да подпишат, че са „македонци“, те стават жертва на жестоки гонения. Накрая, натъпкани като животни в товарни вагони, през зимата са разселени в района на Щип и Кочан, във Велешко и Гостиварско.

След промените у нас през 1989 г. разни овластени политически недоразумения  безразсъдно побързаха да признаят държавата Македония, вместо да отворят границата с нея. И така да осигурят  възможност за естествено сливане  между двете части на българския народ – чрез свободно културно, търговско-икономическо и политическо сътрудничество. Дори да не успеят, бяха длъжни да го направят… През това време умните стратези  в Анкара следяха внимателно реакцията на София и веднага след акта на признаването Турция направи същото.

Надеждите на някои набедени държавници у нас, че по този начин може да се нормализират отношенията между София и Скопие се оказаха наивни илюзии на некомпетентни  политически аматьори,случайно попаднали във властовите етажи през нашия преход към имитирана демокрация. Вълни от косвени и директни нападки срещу страната ни, съпроводени от цинична кражба и фалшифициране на българската история заливат непрестанно западната ни съседка. Появи се и кичозният мегаломански строителен проект „Скопие – 2014“ – триумфални арки, огромни сгради в античен стил и над 80 паметници и скулптурни композиции по двата бряга на Вардар в центъра на града. Сред тях е паметникът на Александър Македонски, на „помакедончените“  българи Цар Самуил, Гоце Делчев, Даме Груев, Светците Кирил и Методий, Наум и Климент Охридски, Братя Миладинови, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Христо Матов, дори византийският император  Юстиниян Първи.

Антибългарската идеология на управляващите край Вардара намира ревностна подкрепа и от т. нар. Скопска академия на науките, която бълва порой от всякаква книжнина за преиначаване и пренаписване на нашата история. Сред професорската мафия, която обслужва новите удбаши отвъд западната ни граница,  „блести“ професионалният фалшификатор  акад. Блаже Ристовски / истинското му име е Благой Христов/, възпитаник на Софийският университет „Св. Климент Охридски“. Преди години майка му обяви публично, че е българка, той пък се оказа „македонец“- абсурд, който може да се роди само от политически  идиотизъм и родоотстъпничество.

Под редакцията на злополучния академик се появи и т. нар. „Македонска енциклопедия“- груб фалшификат  около произхода на десетки видни личности, загинали за България. Наглите лъжи в нея не подминават дори поредицата от въстания срещу турския поробител – Илинденско-Преображенското,Кресненско- Разложкото, Тиквешкото, Охридско – Дебърското. Нечистоплътни, арогантни упражнения се разиграват и около произхода на населението в Република Македония. Според всеки непредубеден изследовател то е съставено от два основни етноса – българи и албанци. Но не и за клептоманите от Скопската академия и техните височайши  душеприказчици, които без стеснение обявиха за македонка и албанката Майка Тереза.Посегнаха и на изключителния сборник на Братя Миладинови „Български народни песни от Македония“,издаден през 1861 г., като махнаха от корицата му думата „български“. А върху паметника в родния им град Струга издълбаха стихотворение на „македонски“ език…

Неотдавна майкопродавецът Блаже Ристовски издаде поредния  си сурогат „Македонският възрожденски  XIX век“, пълен с лъжи и смехотворни басни за т. нар. „македонска национална идентичност“.  Вместо да му се забрани да влиза в страната ни, властите у нас се направиха на разсеяни, а  една  уж национална телевизия,   услужливо му предостави екрана си, за да промива мозъци, упражнявайки се в антибългаризъм. Същите упражнения  прави и т. нар. Център за изучаване на малцинствата и културните взаимодействия, начело с поклонничката на исляма Антонина Желязкова, който спонсорираше сурогати  от типа на македонския вестник „Народна воля“, пълен с нападки и омраза към страната ни. В него четем и следните  инфантилни пророчества:“Наближува траурната поворка /процесия – б.Д.А./ на бугарскиот ултранационализам!“…  В същия антибългарски хор е и шефът на друго туморно образувание / Хелзинския комитет/ -Красимир Кънев, който пък проповядва  откровен сепаратизъм. Според безумните съждения на набедения правозащитник  у нас имало македонско малцинство, подложено на дискриминация, защото му се отричала „самобитността като народ“…

Междувременно серия от „научни“ симпозиуми и конференции под егидата на Скопската академия  с подходящо подбрани участници работят за невиждано по своята наглост фалшифициране на историята. Дори фабрикуват концепции за „дълбоките македонски корени още от времето на шумерите и Вавилон“…Преди време на един водевилен симпозиум в Тетово чухме и съкрушителни по своята глупост  аргументи  на „специалисти“ от местния Езиков център в смисъл, че „македонският се третира като другите световни езици, какъвто е английския“…

Преди години английската писателка Мерсия Магдермот публикува свои изследвания  за  Левски, за  неговия достоен ученик българина Гоце Делчев и сподвижиците му в борбата за обединение на Отечеството .Титовите наследници в Белград и македонстващият им слугинаж  в Скопие побързаха да тиражират всевъзможни инсинуаци и клевети срещу нея.Една от тях бе, че правителството на Тодор Живков  е платило на Магдермот  голяма  сума ,за да даде публичност на своите изследвания, предизвикали гнева на сърбоманите. По този повод писателката даде специална пресконференция, на която аргументирано отхвърли всички нападки и завърши словото си със знаменателните думи: „В българските банки няма толкова много пари, за да платят на всички, които са писали през вековете, че Македония е Българска!“…

През последните 30 години  управляващите  у нас не  намериха у себе си достатъчно национална чувствителност, достойнство и кураж да изрекат публично тази истина. Въпреки политиката на Скопие, която и до днес се определя от патологична омраза към всичко българско, съчетана с брутално фалшифициране и ограбване на нашата история.

* Публикуваме авторските материали в оригинал, без никаква редакторска намеса. Мнението на авторите не е задължително да съвпада с позицията на редакцията.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Instagram