Историята на една българка от Битоля

О.з. полк. Владимир Константинов – дипломат и офицер от българското разузнаване, бивш резидент в Италия, публикува на своята Фейсбук страница откъс от документалната си книгата „От първо лице за някои служби“. С този този епизод от престоя си в Италия той отговаря на някои злостни изказвания край Вардаро.

„…В един хубав пролетен ден трябваше да отида много рано в посолството, за да подготвя и изпратя телеграма до София. Пред металните входни врати стоеше възрастна, дребничка жена, облечена в черни дрехи и с черна забрадка на главата. Поинтересувах се кого търси. На отличен български с лек югозападен диалект ми отговори, че иска да поговори с някого от мисията, без значение кого. Поканих я да влезем в сградата. Едва направила две крачки, попита: „Туй вече у Българско ли сме?“ Наведе се и целуна земята. По съсухреното и измъчено лице се стичаха сълзи. Започна да разказва. Била българка, сирак от Битоля. Като започнало посръбчването на тамошното население, избягала в България. У нас искали в паспорта ѝ да пише, че е македонка – категорично отказала. Останала без документ за самоличност и започнали бедите ѝ. Без работа, без дом, никой не я взимал, защото няма паспорт и съответно регистрация. Работила на полето, но кърската работа свършила, заваляли дъждовете. Разказваше и попиваше с бяла кърпичка мокрите си хлътнали очи. Върнала се в Македонско, където я арестували за нелегално преминаване на границата. Каква граница, нали „всичко туй от векове е България?“ Това ги вбесило, пребили я, затворили я в килия. След няколко дни, вече събрали данни за нея, отново я накарали да признае, че е „гражданка на Тито“. Отново отказ и отново бой. Цялата трепереше. Дадох ѝ вода и я попитах дали не е гладна. Да, но само за „бучка бяло сиренце“. С някаква особена любов и трепет отчупваше трохички от сиренето. Издевателствата продължили няколко месеца. При един от разпитите натрошили пръстите на лявата ѝ ръка. Изпратили я в някакъв трудово-поправителен лагер, откъдето успяла да избяга. Прекосила цяла Югославия пеша и преминала италианската граница в района на Триест. Пак я арестували. Не могли да повярват, че всичките ѝ беди идват само от това, че е българка, а не македонка. Разкарвали я по лагери и накрая стигнала до този в Латина. От там я пуснали с временен документ. Тръгнала отново пеша към Рим, но някъде по пътя припаднала от изтощение. Прибрали я карабинери и я предали в приют към манастир, където и досега живее. Помагала на монахините в почистването и готвенето. И така с години. Там не получавала никакви средства, но имала покрив над главата си. Отдавна искала да дойде в посолството само за да си поговори с някого на български. Затова тази нощ тръгнала без пукната лира за Рим и по пътя я взел шофьор на ТИР. С питане стигнала дотук. Помоли ме за български вестници, книга от български автор, щяла да ги върне. Приготвих ѝ един пакет и сложих вътре сирене и кашкавал. Подадох ѝ пари. Прегърна ме и отново се разплака. Отказа парите, не затова била дошла. Поканих я на празника 24 май. Добавих, че ако трябва, ще отида да я взема. Всяка година баба Марийка идваше пеша да почете светите братя. Веднъж ми каза: „Ако не дойдем, да знайш, че вече ме нема на този свет!“ От 1991 г. тази истинска българка не е между нас. Почивай в мир, бабо Марийке!…“