Кой как оценява НАТО?

автор: Зорница Илиева – журналист и международен анализатор

Материалът е публикуван във вестник „Дума“, но нашата редакция публикува допълнена от авторката версия на статията.

Преди дни Лавров, външен министър на Русия, заяви, че „не се интересуваме от становището на НАТО”. Отговор на изказване на Блинкен, държавен секретар. За първи път толкова категорично и открито. Допълнението е „не се интересувам от становището на Столтенберг и няма да се разговаря с него”. Пояснението е, че разговори, ако има, те ще са със САЩ, които са „собственика на НАТО”.

Ден по-късно Земан, президент на Чехия и определян на Запад за „приятел” на Москва и Пекин, не се поколеба да поиска оставката на Столтенберг, ген.секретар на НАТО. Въпреки, че той вече е в края на своя мантат и му предстои да заеме пост на шеф на Централната банка на Норвегия. В наше време какво друго освен банкер след толкова висока позиция в организация като Алианса. В същото време суматохата около и в Украйна се превръща от хибридни войни в  опасения от превръщане на нежелано от никого военно стълкновение в реални действия.

Докато са само опасенияя, дипломатическите совалки ще продължат. Путин и Лавров не могат да се оплачат от желаещи да разговарят с тях.Блинкен, както изглежда, ще има предимство. Очаква се нова среща с Лавров. Условието на Държавния департамент е „да няма руска инвазия в Украйна”. Но Джо Байдън я предполага. Отново „тези дни”.

Известни са разминаванията не само между републиканци и демократи в САЩ, но и даже между Бедия дом и Държавния департамент. Не само в Москва има ястреби и склонни към допустими компромиси политически дейци. Москва отказа участие в Мюнхенската конференция и предпочете отново да запомни за речта на Путин през 2007г в Мюнхен, когато за първи път заговори за нов световен ред и даде гласност на интересите на Русия в геополитиката.

Но и досега на Запад не могат да приемат, че Русия е нещо повече от „мърмореща държава”, която е „бензиностанция с претенции на държава” /думи на Джон Маклейн от преди години/. Всъщност защо й е на Москва да слуша за пореден път в Мюнхен закани и поставяне в ъгъла за наказание на непослушни ученици? Тя отдавна е навлязла в зряла възраст, което все някога ще се разбере от целокупния Запад. И без това там някои по-прозорливи вече пишат, че Путин е постигнал 1:0 и то без нито един изстрелян куршум. Сигурно и затова Дендиас, външен министър на Гърция, член на НАТО, при 3-тата за 2г среща с Лавров, казва „Гърция чува внимателно Вашите притеснения”.Атина е категорична, че „всички ще загубим” Никак не е случайно, че днешните гърци помнят опита на Византия и знаят как да отстояват национални интереси. Друг въпрос е на кого и дали му харесва.

У нас например някои побързаха да заявят, че „в България има сили, които де-факто ни вадят от НАТО” и това не е нищо друго освен страх да не се появи пукнатина в „единната позиция на Алианса” по отношение на изразените становища за събитията в Украйн и дислоцирането на военни сили на САЩ в България. Без да се има предвид, че за Русия Украйна е въпрос на живот и смърт, както се казва.

На този фон е любопитно как някои в Анкара разсъждават по отношение на НАТО. Все пак Турция е втората по големина армия в Алианса. А и Ердоган не пропуска да повтаря, че „няма да напуснем НАТО”. Въпреки „приятелските отношения” с Москва и надеждата, че Путин ще склони да се срещне със Зеленски на турска територия при посредничеството на Ердоган. Това е амбицията на турския президент. Причините са понятни и не са само вътрешно-политически. Положението с икономико-финансовата ситуцация в страната не е розово.А покупателната способност на населението, а оттам и доверието в Ердоган, спада.

Но не може Анкара да остане извън активните мвеждународни совалки между Москва и Запада. Има интригуващи заглавия в редица турски медии, които варират от „История на враждебността на НАТО към Турция” и минават през „Щетите, които НАТО е причинило на Турция”. Отделно са публикувани списъци на извършени от НАТО през годините военни преврати по цял свят и дори за броя преврати и провокации в Турция. Все пак тези дни Турция отбеляза 70 години членство в Алианса.Нормално е да се правят равносметки. Мненията са разнопосочни. Политическите оценки са от „осанна до разпри го”. Но е факт, че се дава гласност на различни становища и се води диалог по темата. Разбира се, че официално водещи са  слова с приветствия в чест на 70-годишнината.

Но припомнянето по години какви събития са се случили при активното участие на НАТО на територията на Турция заслужава повече от внимание. Защото кой, освен експертите,  помнят, че през 1952г Турция изоставя политиката на „да не се занимава с военно сътрудничество с империалистическите страни”, което е от епохата на Ататюрк. Започната е интензивна враждебност към СССР, който е „основател на тежката  индустрия на страната” и е с „принос във войната за независимост на Анкара”. После през 1953г Турция изпраща войски в Корея на страната на САЩ, след което Корея е разделена, а Вашингтон „се заселват в Южна Азия”.

Турция подкрепя САЩ, за да си осигури членство в НАТО. Счита се за важно да се отбележи, че през 1955г. тайни структури на НАТО извършват в Турция „атаки срещу бизнесмени от гръцкото малцинство в страната”, което влошава отношенията между Анкара и Атина. Хиляди гърци напускат  Турция. През 1962г базите на НАТО се увеличават. Инсталирането на ядрени бойни глави в базата Инджерлик принуждава Москва да инсталира свои ракетни установки в Куба и това всъщност е онази Карибска  криза , която днес се споменава често във връзка с украинската криза. Следва 1971г, в която правителството на Сюлейман Демирел е било принудено да подаде оставка и се назначава проамериканско правителство начело с Нихат Ерим.

След водоразделната 1974г, когато Турция изпраща войски в Северен Кипър в отговор на опити на Атина да привлече цял Кипър към себе си, възниква непризнатата от никого / освен от Анкара/ Северна Кипърска Турска република. САЩ застават на страната н Гърция, а Джо Байдън, сенатор, изцяло критикува действията на Турция. От 1980г започват онези терористични актове в Турция, които са довели до 5263 жертви, а икономиката на страната е „смазана с 453 млрд дол дълг”.Кенан Еврен, управляващ страната, потвърждава членството в НАТО „във военното крило на Гърция”. През 1990г започва авантюрата в Ирак и онази „коалиция на желаещите”, която през 1993г разделя Ирак на 3 части, а държавата  е срината. Според турски публикации такива цели е имало и за Сирия, но „Турция с трите си военни операции предотврати този сценарий”.

Няма как да не се подчертае водеща роля на Анкара в сирийските събития. А те винаги са свързани с нестигхващата подкрепа на САЩ за сирийските кюрде и ПКК, които и днес Анкара смята за особено опасни за териториалната цялост на страната и единството на турското население.. Според турските наблюдатели до 1999г в битките с ПКК в Югоеизточна Турция са били убити повече от 33 хил души, а самата ПКК е била подкрепяна финансово / и не само/ от САЩ и ЕС. Странно е, но днес някои твърдят, че операциите „Ергенекон” и арестите на стотици висши офицери от турската армия през 2008г са били организирани от САЩ и то чрез организации като ФЕТО.

Именно ФЕТО под лидерството на Фетуллах Гюлен се обвиняват и като организатори на т.н. опит за преврат през 2016г. САЩ и до момента нямат никакво желание да върнат Гюлен, каквото е искането на Анкара. Свалянето на руския самолет СУ-24 през 2015г по границата на Турция със Сирия също се приписва на САЩ, както и организацията на убийството на руския посланик, Андрей Карлов, през 2016г в Анкара. Целта била замразяване на отношенията между Турция и Русия. Проф.Давутоолу вече не е премиер на страната, а днес е лидер на една от опозиционните партии, „Бъдеще”, която настоява за извънредни избори и сваляне от власт ан Ердоган.

Така разказано членството на Труция в НАТО създава наистина усещане за „сметката за приключението в НАТО беше тежка”. Но това не е официално становище на управляващите в Анкара. Независимо, че и при т.н. Източно – Средиземноморска криза де-факто САЩ и Франция, най-вече, заеха страната на Гърция и това бе посочено като поредния конфликт в рамките на Алианса. А закупуването от страна на Турция на руските ракетни системи С-400 пък породиха съмнения, че „Анкара не е благонадежден член на НАТО”. Търканията са налице. Като във всяко семейство.

Но до напускане на организацията няма как да се стигне. Ще се наруши онзи баланс, който Ердоган следва в цялата си външна политика. Баланс, който според него му осигурява „независима и суверенна турска външна политика”. Без да се изпуска фактът, че „в централата на НАТО по стените е имало окачени карти на разделена Турция”. Фейк-новина или истина? В днешно време трудно се отсяват внушения и манипулации от факти.

Важното е да не се загърбват национални интереси. А в Турция това стои по-високо дори от незавидното положение с цени, безработица, фалити и масово недоволство от икономическата ситуация.

Дали на Ердоган ще му помогне предлаганото понижаване на избирателния праг от 10 на 7% за влизане в Меджлиса /парламента/? Това ще е от полза най-вече на коалиционния му партньор от крайно дясната националистическа Партия на националистическото действие, ПНД, с лидер Бахчели. Изборите, редовните, са през 2023г. А в момента ПНД е с 11.1%. Поне това пишат в Блумбърг. Пишат го във време, когато Ердоган пътува до ОАЕ, после ще посети Саудитска Арабия и междувременно прави опит да подобри отношенията с Египет и Израел.

В Анкара очакват израелският президент Херцог да им гостува скоро. Отбезязват, че Тел Авив е поканил до 200 хил украински евреи да се преселят в Израел, ако имат желание или събитията го налагат. Иначе Израел и страните от Близкия и зток са изключително внимателни по отношение на случващото се между Рукия, Китай и Запада.

Прагматична политика, която позволява да изградят отново нормални отношения помежду си и да не се поддават много, много на чужди внушения и вмешателства. В товя отношение Турция е красноречив пример. Въпрос на умение и добро стечение на обстоятелства. Опитът учи. Ако има кой да го изучава.