ДЕЙСЕТИЛЕТИЕ ОТ КАНОНИЗАЦИЯТА НА АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ (СОБОЛЕВ)

/От изказването на Олга Решетникова, доктор по история (кандидат на историческите науки), по време на заседанието на историческия клуб на Междурегионалното обществено движение „Наследство на империята“ («Наследие империи»), което се проведе на 27 февруари./

​Преди 10 години Руската и Българската православни църкви едновременно причислиха към лика на светците Богучарския архиепископ Серафим (Соболев – 1881-1950), ознаменувайки по този начин признанието на неговия праведен живот като подвижник на вярата и благочестието, духовен наставник на руснаци и българи.

​Родом от Рязан, той започва своя път на служение на Бога в Русия. След завършване на Рязанската духовна семинария получава научната степен кандидат на богословието в Санктпетербургската духовна академия. На 27-годишна възраст през 1908 г. приема монашество, бил е преподавател в Житомирското епархийско училище, след това надзорник на Калужката духовна семинария, инспектор в Костромската духовна семинария, ректор на Воронежката духовна семинария. Във Воронеж той посреща руския император Николай II, който заедно със семейството си обикаля болниците в губернските центрове по време на Първата световна война. По своя жизнен път той се среща с опитни подвижници на православната вяра, в частност с праведния Йоан Кронщадски, прозорливия старец Аарон, оптинските старци. Преподобният Анатолий (Потапов) е бил духовник на бъдещия светител.

​След Октомврийския преврат през 1917 г. семинарията във Воронеж е затворена. Архимандрит Серафим става свидетел на гонения и жестоки разправи с духовенството, самият той едва не загива по време на разстрела на литийно шествие на вярващи, чува стенанията на монасите от воронежкия Митрофаниев манастир, заровени живи в земята. Архимандрит Серафим получава назначение в още свободния от червените Симферопол като ректор на Таврическата духовна семинария. През октомври 1920 г., на празника Покров на Пресвета Богородица, в катедралния събор на Симферопол архимандрит Серафим е ръкоположен за епископ.

​Владика Серафим не е искал да напуска Родината, макар и да е разбирал, че епископското служение при богоборческата власт може да бъде само мъченическо. Той винаги и във всичко е търсил Божията воля и когато болшевиките нахлуват в Крим, моли Таврическия архиепископ Димитрий за благословия да остане в Русия. След молитва пред чудотворната икона на Божията Майка Курско-Коренна „Знамение“ съдбата на владика Серафим е решена – заедно със своя брат йеромонах Сергий през ноември 1920 г. той напуска Русия по благословията на архиепископа.

​След кратък престой в Константинопол и във Висшето духовно училище на остров Халки, през май 1921 г. епископ Серафим заедно с брат си пристига в България – с решение на Висшето църковно управление зад граница той е определен за настоятел на храма „Светител Николай“ към руското императорско посолство в София.

До края на дните си му предстои да живее в православна страна, управлявана от цар Борис, кръщелник на последния руски император, сред добросърдечен народ, обичащ руснаците и пазещ признателност към своите братя освободители.

Именно в България в пълнота се разкриват духовните дарования на бъдещия светител. ​

Разрушаването на Руската империя, братоубийствената война и страшните гонения на богоборческата власт срещу Църквата предизвикват масово изселване на руски хора от Русия. На България е отредено да стане един от центровете на руската емиграция на Балканите. Повече от 30 хиляди руски изгнаници се появяват тук от пролетта на 1919 до лятото на 1921 г. Навсякъде, където е имало руски селища, руски училища, части на Руската армия, са се появявали руски православни общини. През август 1921 г. със специален указ на Светейшия Патриарх Тихон епископ Серафим е назначен за управляващ руските православни енории в България с права на епархийски архиерей.

​В чужбина вярата придобива за изгнаниците особено значение; многобройната руска колония в София – а това в различни периоди са от три до осем хиляди души – е била ориентирана към Църквата, стремяла се е към нея, жадувала е за духовно обгрижване. Владика Серафим като никой друг е разбирал нуждите на своето паство, тъй като и самият той е поел по пътя на изгнаничеството.

Той успява да превърне храма „Св. Николай“ на булевард „Цар Освободител“ в образец за благочестие и богослужебна практика, в център на живота на руска София. Проблемите, с които се сблъскват руските бежанци в ежедневието си, са били многобройни: от уреждане на правния статут, осигуряване на средства за препитание, намиране на работа, жилище, до лечение и приспособяване към живота в новите условия. Тези сложни проблеми са тежали върху хора, лишили се от Родина, от своя роден дом, близки, от своя социален статус, имущество, станали инвалиди по фронтовете на световната и гражданската войни. Особено тежко е било за тези, които са се оказали в България без средства за съществуване.

Цяло поселение от руски бежанци израства в покрайнините на София върху изоставени железопътни коловози. Те са живеели в разбити вагони, в купищата боклук са намирали празни консервни кутии и са приготвяли в тях храна на огън. Българският писател Чилингиров спомня как специално е водил там децата си, за да им покаже тези нещастни хора с единствената цел – „да ги направи свидетели на най-голямата трагедия, случила се на света“. Обгрижването на тези хора е изисквало особена пастирска жертвоготовност и любов, лично благочестие и святост. Именно тези качества са отличавали архиепископ Серафим.

​Владика Серафим проявява високо служение, ревностно изпълнявайки своя пастирски дълг. Той прави богослужението ежедневно, без почивни дни, сутрин и вечер. По думите на съвременници, когато владика е служел, богомолците са усещали присъствието в храма на необикновена сила на Божествената Благодат:

„Той събираше всички и ги издигаше към Бога“. Очевидци разказват как веднъж по време на литургия едно малко момиченце възкликнало: „Владико, Вие миришете на рай!“

​Дълбок познавач на богослужебния ред, владика Серафим не е допускал съкращения. Неотменна част от богослужението е била проповедта, която е засягала най-насъщните проблеми, била е преизпълнена със светоотеческа мъдрост, отличавала се е с особена дълбочина и проникновеност. Той се е стараел да пробуди в руските хора разбирането за страшния грях на богоотстъпничеството, който е довел Русия до катастрофа. Виждайки, че мнозина изпадат в печал и униние, владиката разяснявал, че Господ е изпратил големите скърби не за гибел, а за изкупление на греховете и връщане към Бога. Единственото средство за избавяне от скърбите е вярата в Господа и внимателното вглеждане в своя вътрешен живот.

​Владика Серафим е учил на смирение, кротост, непрестанно помнене на Бога. Той е давал на своето паство утеха, укрепвал е духа, вдъхвал е надежда. Владиката е учил, че не е достатъчно само чисто да се изповядва православната вяра, а трябва да се живее според вярата, да се приспособява не вярата към своя живот, а своя живот към вярата. И в това той самият е бил прекрасен пример за своето паство, живеейки добродетелен и праведен живот. От младини той е носил подвига на строг пост и непрестанна молитва. Със своята вярност към Православието, искрено служение на паството, скромност и доброта владиката спечелва дълбоката любов на енориашите. Той е оставял благодатна следа в душите на всички, които са идвали при него за благословия, съвет или утеха. Искрената любов и доброта на сърцето му са усещали особено децата, които са вървели след него на групички, а някои, гледайки го, са мечтаели да посветят живота си на служение на Бога.

​Архиепископ Серафим е проявявал истински християнска загриженост за безимотните и болните, макар самият той да е живеел повече от скромно. Той е пишел множество молби до различни ведомства, самият той е обикалял праговете им, ходатайствайки за помощ за нуждаещите се; някого е подхранвал у дома си, на някого е давал своите дърва в зимния студ. Към храма той организира братство, което оказва помощ на самотни, нетрудоспособни, малоимотни и изпаднали в беда хора. Неслучайно Съюзът на руските инвалиди прави архиепископ Серафим свой почетен член.

​Владика Серафим организира към храма комитет за събиране на дарения в полза на гладуващите руски монаси на Света гора Атон, лишили се от материална подкрепа след революцията, организирал е събиране на дарения за строителство на православни храмове както в България, така и в чужбина.

​Архиепископ Серафим горещо се е молил за своите духовни чеда; по неговите молитви са се изцелявали болни, благополучно са се разрешавали най-заплетени проблеми. Молил се е владиката и за своите врагове, покорявайки с любов своите недоброжелатели.

Той поразявал съвременниците си със своята прозорливост; из София се разнасяли разкази на негови духовни чеда за чудесни проявления на благодатния му дар, а самият владика винаги смирено казвал за себе си: „Аз не съм прозорлив, това е случайно“. Той не е одобрявал нездравите прояви в духовния живот, увлечението по мистицизъм, псевдодуховни преживявания, рязко е изстъпвал против окултизма и сектантството.

​Сред духовните чеда на владиката е имало и българи; неговата архипастирска грижа, любов и отзивчивост особено са привличали към него българските монаси. Архиепископ Серафим е оставил след себе си множество ученици, които стават негови последователи в борбата за чистотата на Православието. Владика Серафим става първият православен архиерей, встъпил в евхаристийно общение с Българската църква, която от 1872 г. се е намирала под схизма; той активно съдейства за преодоляване на разкола и вдигане на схизмата през 1945 г.

​През 1929 г. архиепископ Серафим се оттегля от длъжността настоятел на Руския храм, съсредоточавайки се върху пастирско-богословска дейност. Едно от неговите най-важни съчинения става трудът „Новото учение за София, Премъдростта Божия“ (1935 г.), в който се анализира и опровергава „софианството“ на протоиерей Сергий Булгаков. За този труд Архиерейският синод на Заграничната църква удостоява архиепископ Серафим с научната степен магистър по богословие. Следващият труд е посветен на „Изопачаването на православната истина в руската богословска мисъл“ (1936 г.). С най-голяма пълнота мирогледът на владиката се разкрива в книгата му „Руската идеология“ (1934 г.) и в по-късната – „За истинското монархическо миросозерцание“ (1941 г.).

Спасителния път за Русия владика Серафим вижда в тържеството на руската идеология, която „…не е нищо друго, освен православната вяра и основаната на нея руска мощ във всички области, като се започне от личната и се завърши с държавната“. Трудовете на архиепископ Серафим, разкриващи несъстоятелността на най-разпространените сред руската интелигенция рационалистични и либерални възгледи, не са загубили своята актуалност и в наши дни.

​Хитлеристката агресия срещу СССР внася смут в настроенията на руските емигранти, чието положение сериозно се усложнява, тъй като България влиза във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия. Руснаците стават обект на засилен полицейски надзор, който фактически парализира дейността на повечето руски организации, а някои дори биват забранени. Българските власти изискват от руските емигранти лоялност към външнополитическия избор на България. Много руснаци са интернирани, ограничени в придвижването си и изпитват трудности с намирането на работа. На владика Серафим му се налага да бъде „кротък като гълъб и мъдър като змия“ – именно така той е учил своите духовни чеда да се държат в трудни ситуации.

​Архиепископ Серафим ясно е разбирал, че Хитлер не е възнамерявал да освобождава руския народ от богоборческата власт, и е виждал смъртоносната опасност от страна на фашистка Германия. Владиката постоянно се е молил за спасението на Русия и руския народ.

Той не е давал своята благословия на руски емигранти да постъпват в Руския корпус, чиито доброволчески части са влизали в състава на германските подразделения в Югославия; не е проявявал разположение към хитлеристите, не е служил молебени за победата на райха.

​През април 1945 г. архиепископ Серафим се обръща към Патриарха Московски и на цяла Русия Алексий със заявление за готовност да приеме юрисдикцията на Московската Патриаршия. Въпросът е решен положително, тъй като архиепископ Серафим е имал репутацията на духовен човек, ползващ се с уважението на енорията и с авторитет сред българското духовенство, и не е бил компрометиран от своята минала и настояща дейност. Патриархът потвърждава пълномощията на владика Серафим по управлението на енориите в България като представител на Московската Патриаршия.

​На 14 юни 1946 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР издава указ за предоставяне на съветско гражданство на поданиците на бившата Руска империя, живеещи на територията на България. Архиепископ Серафим приема съветско гражданство; издадено му е разрешение за пребиваване (вид на жительство) №1 в България. Някои от противниците на съветската власт се отнасят с осъждане към неговото решение. Обаче като истински добър пастир владиката се е ръководил преди всичко от грижата за своето паство, неговото физическо оцеляване и спасение от репресии.

Работата е там, че всички въпроси, свързани със съдбата на руската емиграция, преминават от ведението на българското правителство под контрола на съветските представители в Съюзната контролна комисия, които ги решават в съответствие с класовите принципи и указанията на Сталин, обявил всички невъзвръщенци за „врагове на народа“. Приелите съветско гражданство придобиват нов статут: от белогвардейци те се превръщат в съветски граждани и се изравняват в правата си с българските такива. За тях не само отпадат много ограничения, но те получават предимства при получаване на жилище, намиране на работа, могат да разчитат на социално осигуряване.

​През юли 1948 г. архиепископ Серафим участва в работата на Московското съвещание на главите и представителите на Поместните православни църкви, посветено на 500-годишнината от автокефалията на Руската църква. Той изнася два доклада: „Трябва ли Руската православна църква да участва в икуменическото движение?“ и „За стария и новия стил“. Анализирайки протестантската същност на икуменизма, владика Серафим доказва неговата опасност, нарича го измяна на Православието, критикува въвеждането на произволни новшества в Православната църква, чиято цел е нейното разрушаване отвътре. Архиепископ Серафим говори за недопустимостта на отстъпление от догматите и каноничните правила, които са основа на битието на Православната църква; подчертава, че приемането на новия стил ще доведе до възникване на смутове и неуредици в църковния живот.

​Архиепископ Серафим почива на 26 февруари 1950 г., в Неделя на Тържеството на Православието.

Преди своята кончина, чиято дата е знаел, владиката казва за утеха на събралите се ученици: „Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя“.

Една от ученичките произнася със сълзи, че сега неговите духовни чеда няма да могат да му разказват за своите скърби. В отговор владиката се усмихва: „А вие ми пишете писма“.

Тези думи получават широка известност.

Към неговата гробница, поставена по решение на Българския Синод в криптата под олтара на Руския храм, започват да идват хора не само от всички краища на България, но и от чужбина, и да носят със себе си бележки с молба да се помоли за тях и техните близки, да помогне в нещо.

От уста на уста се предават свидетелства за многобройни случаи на помощ от Господа, получена по молитвите на архиепископ Серафим; впоследствие подобни свидетелства са публикувани. Неговото име става синоним на безкомпромисен борец за чистотата на Православието. В народа наричат владика Серафим чудотворец, покровител на София. Доста скоро архиепископ Серафим става един от почитаните Божии угодници в България; за него днес знаят всички българи.

​В Русия името на „светоносния пастир“ дълго време е било известно на малцина, а трудовете му са били напълно забранени при съветската власт.

Едва в края на 80-те и началото на 90-те години, когато руските хора започват да се връщат към Бога, се появяват първите статии за архиепископ Серафим; неговото име предизвиква интерес не само у богословите, но и у обикновените вярващи.

​Въпросът за канонизацията на архиепископ Серафим и в България, и в Русия е повдиган нееднократно, обаче неговото официално разглеждане се случва едва през 2015 г., когато по инициатива на Руската православна църква е сформирана съвместна руско-българска комисия с цел проучване на материалите за канонизация.

На 3 февруари 2016 г. в Храма „Христос Спасител“ на заседание на Освещения Архиерейски събор с участието на делегация от Българската православна църква е взето решение за канонизацията на архиепископ Серафим в лика на светците.

На 25-26 февруари 2016 г. в София се проведе незабравимо честване на новоканонизирания светец, когато повече от десет хиляди души преминаха в литийно шествие в центъра на София след иконата на светителя, подарена от нашия Патриарх Кирил на Българската църква.

​На 3 февруари тази година честването на десетилетието от канонизацията на светител Серафим се състоя в Подворието на РПЦ в София. Празничната литургия беше оглавена от Българския Патриарх Даниил. На богослужението присъстваха Симеон II, посланикът на РФ в България Е. В. Митрофанова и служители на руското посолство, представителят на политическа партия АБВ Р. Петков и многобройни вярващи.

В Москва на 27 февруари т.г. в музея на Император Николай II се състоя заседание на Историческия клуб на Междурегионалното обществено движение „Наследство на империята“, посветено на десетилетието от канонизацията на архиепископ Серафим.

​На 28 февруари в Рязан – IV „Серафимовски четения“, които се провеждат от Рязанската епархия на РПЦ, Междурегионалното обществено движение „Наследство на империята“ и градската библиотека на гр. Рязан. Животът и служението на светител Серафим, показал на руснаци и българи как трябва да се обича Бог, Отечеството, ближните и да се защитава православната вяра, предизвиква все по-голям интерес и в Русия.